Съдържание

• Слово от Кирил Философ как покръсти българите
• За текста
• Превод

Слово от Кирил Философ как покръсти българите

[За текста]

Творбата е известна в науката като „Солунска легенда“. Според повечето изследвачи възниква в периода на византийското владичество, най-вероятно през XII в. Със своята патриотична насоченост тя се сближава с апокрифа „Слово за Сибила“; с автобиографичната си форма се свързва с откровенията, а с приключенския си елемент (пътуване при далечен и непознат народ, препятствия) с апостолските деяния. Персонажът обаче е нов, взет от културната история на славяните; апокрифните елементи са примесени с български исторически предания, а целият материал е подчинен на патриотичното чувство на автора. В резултат на творческа обработка на елементи от апокрифите и фолклора се създава нова българска творба, която се отклонява съществено от „класическата“ апокрифна литература, но в последна сметка е тясно свързана с нейните традиции.

Известни са 4 преписа (Софийски — XVI в., Тиквешки — XVI в.г Търновски и Константинов). Всички са обнародвани от Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, кн. Н. София, 1967, с. 63—66 (с подробен очерк и библиография на по-ранните издания на с. 44—62); Текста с превод у Й. Иванов, Северна Македония. С., 1906, с. 63—65. Други преводи: Дуйчев, Из старата 1, с. 142—143; К. Куев в Христоматия, с. 296 (по Тиквешки пр.). Тук препечатвам този превод.

[Превод]

Роден съм в Кападокия и се учих в Дамаск. И веднаж, когато бях в църквата на великата Александрийска патриаршия, чух отправен към мен от олтара глас, казвайки ми: „Кириле, Кириле, иди в обширната земя и сред славянските народи, наречени българи, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон.“

Аз се наскърбих много, защото не знаех къде се намира българската земя. Тогава отидох в Кипър, но като не чух нито дума за българската земя, поисках да се завърна. Обаче се побоях да не стана като пророк Йона, и отидох в Крит. И тук ми казаха: „Иди в град Солун.“

И аз отидох и се явих при митрополит Йоан1. И когато му разказах, той ми се присмя и ми рече: „О, безумни старче, българите са човекоядци и ще те изядат.“ Тогава излязох на пазара и чух българи да разговарят. И сърцето ми така се уплаши, че бях като в ад и тъмнина.

И един ден, в света неделя, излязох из църквата и седнах на мрамора, замислен и натъжен. Тогава видях гълъб2, който говореше и носеше в устата си вързоп смокинови пръчки, двойно привързани3. Той ги хвърли в скута ми, аз ги прочетох и намерих, че са 32. Турих ги в пазвата си и ги занесох на митрополита. Тогава те се скриха в тялото ми и аз забравих гръцки език. И когато митрополитът изпрати да ме поканят на трапезата, аз не разбирах какво ми приказва по гръцки. Тогава всички се събраха и ми се чудеха. Също така те ме и скриха.

Чуха и българите за мене. И великият княз Десимир Моравски, Радивой, княз Преславски4, и всичките български князе се събраха около Солун и воюваха срещу Солун три години, проливайки много кръв. И говореха: „Дайте ни човека, когото бог ни е изпратил!“ Тогава ме дадоха.

Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен5 на река Брегалница. Аз им създадох 326 букви. Аз ги учих малко, те сами много постигнаха. Те, каза господ, ще предадат на бога православната вяра и християнството.