При тъй обтегнатите отношения между двамата монголски владетели Берке се явявал единствен покровител, а земите му — убежище за всички ония поданици на Хулагу, които имали причина да се боят от тоя последния или трябвало да се спасяват от неговия гняв. Сам исламски прозелит, Берке ще да е оказвал широко гостоприемство и на ония свои единоверци, които не са се чувствували сигурни в страните, над които се е простирала властта на задкавказкия му съсед. [72]

Мутафчиев 1993: 231

Какво е станало с тия последните, легендата мълчи, но тоя голям брой ковчези с останките на чудотвореца не ще да е даден тук без умисъл. Защото оказва се, че освен седемте места, където според Евлия Челеби Саръ̀ Салтък бил погребан, негови гробове се намират и другаде.

Мутафчиев 1993: 231

Роднинските връзки между султанския двор в Коня и кипчашкото ханско семейство, а оттук и покровителството, което бежанците са намирали в земите на Златната орда, ще да са съдействували да се засили притокът им в тия земи. И тъй като именно тогава у Берке е назряло решението да приеме исляма, може със сигурност да се заключи, че немалка роля в случая е играла верската пропаганда именно на тия емигранти.

Мутафчиев 1993: 653/245

Поради своето положение Крим е бил областта, която те най-лесно са достигали и по тази причина техният брой тук ще да е бил особено голям. Спомените за тая турска емиграция, идваща от земите южно от Черно море, навярно дълго време са се пазели всред местното татарско население и тъй става напълно ясен смисълът на легендата за мисионерската дейност на Саръ̀ Салтък, който от бреговете на Мала Азия дошъл заедно със своите дервиши по море в Крим, за да разнася там и в съседните му страни учението на пророка.

Мутафчиев 1993: 653/245-654/246

От трета страна, обръщането на „добруджанския крал” към исляма, сетна верска заслуга на нашия герой, символизира може би завладяването на Добруджа от османските турци в самия край на XIV в. или пък мохамеданизирането на тая област и на съседните й североизточни български покрайнини, което не ще да е започнало преди първите десетилетия на XV в.

Мутафчиев 1993: 654/246

От това гледище може би по-вероятно ще е да се предположи, че Саръ̀ Салтък, каквото и да е било първоначалното му име, не ще да е един чисто митически образ, а някой довлечен от вълната на селджушката емиграция в Крим туркестанец, мохамедански праведник, вероучител или най-сетне в пряк смисъл на думата воин на вярата, благочестивият спомен за когото сред тукашното общество от прозелити постепенно го е издигнал до положението на един народен татарски светец.

Мутафчиев 1993: 655/247

Явно е, че сам ревностен мохамеданин, арабският пътешественик е чул тук за учението или за делата на Саръ̀ Салтък неща, които мъчно са могли да бъдат съгласувани с ислямското правоверие. Но навярно тъкмо тия черти в духовния образ на татарския светец ще да са улеснили по-сетне включването му в кръга на бекташките светци, както и от друга страна, особената почит, на която той се е радвал сред татарите, ще да е направила от тия последните една среда, особено пригодна за разпространението на бекташкото учение. В тая насока обаче са действувалн и други причини.

Мутафчиев 1993: 659/251

Редица данни, над които по-сетне ще имаме случай да се спрем, навеждат на заключението, че голяма част от старите жители на тази старобългарска област насилствено или доброволно е минала към исляма. И при новата си религия те ще да са продължавали да живеят с някои от унаследените си вярвания и със своите култови предания. Спомените, свързани с някогашните им светилища и с почитаните при тях християнски светци, не са могли да бъдат всецяло заличени от нея, както не са били напълно изместени и техните по-стари религиозни представи.

Мутафчиев 1993: 663/255

Както навсякъде обаче, тъй и при тоя случай тя е трябвало да се нагоди и към местната традиция. Ето защо и сказанието за Саръ̀ Салтък, стигнало при това в албанските и южномакедонските земи сравнително по-късно и по тази причина загубило доста от първоначалната си чистота, е трябвало да търси сближение с нови и съвсем други християнски светци. Може да се предполага обаче, че бекташизмът и тук ще да е носен от татарски елементи. За татарски влияния напомни обстоятелството, че бозата, едно татарско изобретение, както вече споменахме, сега е албанско национално питие. И днес не „татарски цигани”, както по времето на Евлия Челеби, а албанци са най-прочутите бозаджии в балканските земи

Мутафчиев 1993: 667/259

Авторът на тоя разказ е бил несъмнено някой доста начетен човек. На него са били известни татарските сказания за Саръ̀ Салтък и за неговото пребиваване в земите отвъд Черно море. Познато му било и възникналото по-късно сред татарските преселници в Добруджа поверие, което включвало в кръга на неговата дейност и тая земя. Поради това съвсем естествено е било да си зададе въпроса, кога и как тоя свят човек — по произход турчин от Мала Азия — е могъл да се яви в Добруджа. Предположението, че ще да е дошъл тук, след като тая област е била завоювана от османците (края на XIV в.), е било изключено: в такъв случай споменът за него у самите османци не би бил заличен.

Мутафчиев 1993: 668/260

Кому собствено трябва да бъде приписана заслугата за това съчинителство, ние не сме в състояние да определим. Някои странични данни обаче позволяват предположения, които не ще да са далеч от истината.

Мутафчиев 1993: 669/261

Градът Бабадаг се е явил не към средата на XIII в., а цели двеста години по-късно. Хаджи Калфа разказва, че основаването си той дължал на една случайност. Султан Баязид I (1389—1402), който след превземането на Добруджа веднъж бил на лов из тоя край, се заблудил и попаднал в някаква пещера, която, разгледана отблизо, се оказала хубава каменна баня. Султанът заключил от това, че тукашната област ще да е била някога доста населена, и решил да издигне там нов град. Той заповядал да бъдат построени джамия и медресе и ....

Мутафчиев 1993: 675/267

Това положение на града малко съответствува на името Бабадаг — BergdesHeiligen. Основаният тук от Баязид II град се нарича от европейските пътешественици на XVI—XVIII в. и от Хаджи Калфа 30 просто Баба, [158] което на турско-татарски значи „Grossvater”, „HeiligerMann”. Със същото име Баба е означен той и във всички географски карти из онова време. [159] Поради това могло би да се предполага, че днешното му название ще да е произлязло от името не на Саръ̀ Салтък, а на някой друг исламски светец. Говорейки за този град, Хаджи Калфа се задоволява да каже само, че той добил „seinen Namenvoneinem frommen Manne

Мутафчиев 1993: 679/271

Тогава, през втората половина на XIII в., татарите са били вече мохамедани и не е чудно никой от заслужилите у тях „воини на исляма'“ да е свършил дните си и да е бил погребан на това място. Навярно по неговото име те са нарекли съществуващото селище Исакджи — „град на Исак”, също както и градът Баба Салтък в Крим е получил названието си от името на Саръ̀ Салтък. От това турско-татарско име на дунавския град Абулфед е заключил, че и неговите жители са били мохамедани, и тъй се е явило у него разглежданото съобщение. Че името Исакджи—Исакча е от такъв произход, за това имаме свидетелството на Конст. Иречек. Преди повече от петдесет години, той чул от българи, преселници от тоя град, че Исакча се наричал тъй, защото в него се намирало „тюрбето” на някой мюсюлмански светия — „Исак Баба тюрбеси”. [170] Това тюрбе не ще да е било издигнато по-рано от края на XIV или началото на XV а, когато татарите, вече настанени като оседнало население в Добруджа, са могли да окажат съответна почит към паметта на своя единоверец.

Мутафчиев 1993: 683/274

Ако следователно те не са били повече от 1500 души, общият брой на цялото това население в началото на XIV в. не ще да е надминавал осем или десет хиляди.

Мутафчиев 1993: 692/284

Бележка под черта 212. ...... Името Дели Орман на днешната област в Североизточна България навярно и през XV в. не ще да е било известно . У по-старите турски автори (Anonym. Giese. Nešri, Lutfi) тя се нарича Agač denisi, гл. Fr. Babinger, SchejchBedr Ed-Din, Der Sohn des Richters von Simaw. Berlin 1921, 81, 41 и 52, т. е. „мореотдървета”.

Мутафчиев 1993: 696/288

Мнението за куманския произход на гагаузите се основава главно на значителната роля, която куманите са играли в късното българско средновековие; основава се това мнение и на името на първия познат княз на Добруджа Балик. [249] Поради името си той се смята за куманин, [250] откъдето и предположението, че към същата племенна общност ще да са принадлежали и ония негови поданици, чиито потомци тук са днешните гагаузи. [251] Това заключение обаче е пресилено. Името на Балик може да е толкова куманско, колкото напр. печенежко, и навярно принадлежи към общотурската ономастика. Като нарицателно със същото значение „риба”, което е имало в куманския език, [252] се явява то и в османския. [253]

Мутафчиев 1993: 706/298

Сред всички тия взаимно противоречиви и малко убедителни мнения относно произхода на днешното турски гoворещо население в Североизточна България за приемливо може да се смята само общото заключение, че това население ще да води началото си от ония турански племена, които през XI—XIII в. идват тук из отвъддунавските земи.

Мутафчиев 1993: 710/302-711/303

Полският учен не обяснява кои данни из тия области на изследвания има в случая пред вид. Той се задоволява само да каже, че това турски говорещо население в Североизточна България ще да е образувано от три последователни слоя: първият — от споменатите остатъци на един севернотурски народ, вторият от една силна южна група, произходяща по епоха, по-раншна от идването на османците, и най-сетне трети слой, образуван от турски колонисти или тюркизирани елементи от османската епоха”.

Мутафчиев 1993: 712/304

Тъй Мурад могъл спокойно да разполага със силите си за решителния удар, който се готвел да нанесе на сърбите. Завзетата тогава от турците област, която обхващала разклоненията на Източния Балкан с градовете Шумен и Провадия и достигала Дунав при Силистра и Тутракан, съвпада тъкмо с тая част от Североизточна България, където и до днес турският елемент е най-многоброен. Верни на дотогавашната си завоевателна метода, турците ще да са осигурили и нейното владение чрез поселението на свои колонисти. Че още тогава в земите около Силистра и Шумен са били настанени турци, свидетелствува обстоятелството, че още през първите години на XV в. тук се споменава турско войнишко население. [274] Появяването на Махмуд Бедреддин в същата тая област три десетилетия по-късно и отзвукът, който неговите проповеди намерили в нея, [275] също тъй може да се обясни само с наличността на турско-мохамедански жители. Още по-късно, може би през XV или през XVI в., тая първоначална османска колонизация ще да е била засилена с нови елементи от Азия. Те наложили етническия си отпечатък и над някои съседни покрайнини, както е случаят с областта Тузлук — югозападно от Шумен. [276]

Мутафчиев 1993: 714/306

Днешното турско-мохамеданско население в Делиорман следователно е образувано от три различни слоя: 1) севернотюркски, 2) османски и 3) асимилиран славянобългарски. Какво е било численото отношение между тях, това не може да се определи. Сигурно е само, че османският ще да е бил незначителен и именно това обяснява предимно севернотюркския

Мутафчиев 1993: 718/310

Поради географското положение на заеманата от тях област твърде възможно е всред приморските гагаузи да са погълнали и други етнически примеси, както, от друга страна, е съвсем естествено да се допусне, че българското население не е било еднакво гъсто в цялата площ на гагаузката асимилация. Това е достатъчно, за да обясни не само известни битови несъответствия между двете гагаузки групи, но и антропологическите различия у тях. Все пак обаче решаваща роля ще да са игралитук особените културни влияния, на които са били изложени приморските гагаузи и които мъчно са могли да проникват сред ония във вътрешността на Добруджа. Носители на тия влияния са били не само гърците и други християнски преселници из малоазийските крайбрежия, но и татарите, непосредствени съседи на истинските гагаузи в Средна и Северна Добруджа.

Мутафчиев 1993: 727/319

Още Jos. Hammer бе изказал предположението, че тоя град е днешният Бабадаг в Северна Добруджа, където и досега се намира едно тюрбе — мавзолей на познатия ни вече Саръ̀ Салтък. Тъй изтълкувано, известието на арабския автор значи, че доведените от С. С. турци не ще да са напуснали Добруджа, както е казано у Локман, и че ако не всички хора, една част от тях заедно със своя ръководител са останали в нея, като нарекли тук на негово име града, в който той по-късно починал.

Мутафчиев 1993: 733/325

Отъ общия брой на поменатитѣ монастири и селища, които сѫ поддържали българското книжовно предание, се вижда, че вече не може да се говори за „нѣколко монастири“ и „нѣкои балкански села и градове“, защото сѫ налице повече отъ триста и деветдесеть срѣдища на грамотность и книжовность, чието общо влияние и значение ще да е било много по-голѣмо, отколкото се предполагаше до сега. Числото 390 добива още по-висока коефициентна стойность, ако го поставимъ предъ тогавашния вѣроятенъ брой на българското население — около 1,500,000 души.

Гандев 1943: 46

Две години по-късно, въ 1783 г., отново чуваме за „попъ икономъ киръ Спасъ“, който едва ли ще да е сѫщиятъ попъ Спасъ отъ началото на вѣка, макаръ тази възможность физически да не е изключена.

Гандев 1943: 52

A Пловдивъ засвидетелствува дори отъ началото на XVII вѣкъ келия, български свещеници и църква съ църковно-славянска служба. И тази традиция се поддържа вѣкове: на 1605 г. отъ тукъ се обажда съ приписка върху богослужебна книга попъ Илия; другъ духовникъ дава по сѫщия начинъ весть за себе си отъ Пловдивъ въ 1701 г.; a презъ 1710 г. пловдивчанинътъ попъ Димитъръ подарява на Кукленския монастиръ Св. Врачове църковна книга въ паметь на своя баща, Петко иерей, който, следователно, ще да е свещеничествувалъ презъ втората половина на XVII вѣкъ. Следъ попъ Димитра се обажда и българинътъ попъ Константинъ въ 1716 г. сѫщо съ приписка върху книга. Отъ него научаваме, че е живѣлъ въ махалата „Чохасианъ“ (Чохаджийска), гдето ще е била по всѣка вѣроятность и църквата, въ която е служилъ. Сѫщиятъ поддържалъ живи връзки съ свещеницитѣ отъ околнитѣ села и получавалъ отъ тѣхъ рѫкописи за поправка и подвързия (1716).. Попъ Живко, хаджарски граматикъ, преписалъ въ 1634 г. единъ часословъ като подаръкъ за нѣкаква българска църква въ Пловдивъ, чието име не се чете, — може би тази въ Чохаджийската махала.

Гандев 1943: 55–56

Тукъ събранитѣ сведения за връзкитѣ на нашитѣ монастири съ Русия сѫ все пакъ откѫслечни и случайни. Изглежда, че споменатитѣ връзки презъ XVII и XVIII вѣкъ сѫ били много по-редовни и по-многобройни, отколкото ни се представятъ днесъ, a тѣхното духовно значение ще да е било за нашия народъ твърде сѫществено, като се има предвидъ, че монашеството е стояло винаги презъ тѣзи вѣкове въ най-тѣсенъ допиръ съ народнитѣ маси.

Гандев 1943: 94

Въ 1672 г. патриархъ Доситей повѣрилъ въ Йерусалимъ едно свое дипломатическо послание на видния видински гражданинъ Михаилъ Богдановъ, който заминалъ за Москва, явилъ се тамъ въ Посолския приказъ и предалъ опасния документъ. [79] За да му бѫде възложена такава работа, той вѣроятно ще да е билъ човѣкъ образованъ, енергиченъ и довѣренъ на църковнитѣ крѫгове. Неговото участие въ едно такова начинание навѣрно не е случайность, като имаме предвидъ раздвижването на духоветѣ и подготовката за възстание въ северо-западна България по това време

Гандев 1943: 95–96

Молдавскиятъ воевода Матея Бесарабъ (1633—1654) създалъ въ споменатата обитель църковно-славянска печатница, a нейното управление било повѣрено на егумена, който я уреждалъ заедно съ иеромонаха Стефана. Последниятъ вѣроятно билъ словослагатель и печатарь. Тѣзи монаси издаватъ два славянски псалтиря съ посвещение на воеводата Матея, a на заглавната корица стоятъ отпечатани и тѣхнитѣ имена. Годинитѣ на издаването сѫ 1637 и 1638. [84а] По всѣка вѣроятность издателската дейность на тия двама български духовници не ще да е приключила само съ дветѣ книги. За жалость липсватъ сведения за други тѣхни печатни творби.

Гандев 1943: 101

Бележка под черта 65. 65. Петровскій; цс 300. Формата „умре“ за мин. св. време, 3 л. ед. число, която Петровскій цитира отъ искането на Евстрати Хаджиоглу, показва, че този документъ е билъ написанъ на български, a не на руски. Неговъ съчинитель ще да е билъ по всѣка вѣроятность самиятъ Хаджиоглу

Гандев 1943: 261

Въ Видинъ резидиралъ, освѣнъ това, и единъ епископъ, границитѣ на чиято епископия съвпадали, навѣрно, съ границитѣ на областьта. Видинъ е билъ и значителенъ търговски центъръ въ българската държава като стоварище на стоки не само за мѣстнитѣ нужди, но и за транзитна търговия съ Влашко, Унгария, Рагуза. [4] Слѣдъ завладѣването на България отъ византийския императоръ Василий II видинската область станала византийска провинция. При това видинската епископия, като принадлежаща къмъ доростолската митрополия, ще да е била отначало, въ 1002 г., подчинена на Цариградската църква, [1] a по-късно (къмъ 1020 г.) — на охридския архиепископъ. Императоръ Василий II разправя въ своята грамота, съ която опрѣдѣля границитѣ на охридската архиепископия, че видинската църква му се показала въ врѣме на завладѣването на България склонна и полезна, че му открила проходитѣ и правитѣ пѫтища на страната.

Ников 1922: 5–6

По всѣка вѣроятносгь, княжеството на Яковъ Светослава се е разпаднало слѣдъ неговата смърть. Този ще да е билъ прѣходътъ къмъ видинското княжество на Шишмановци, което изпѫква скоро слѣдъ това. Двѣ години слѣдъ смъртьта на Светослава областьта на Свърлигъ, между Нишъ и Пожаревацъ, принадлежи къмъ българското царство [1]. Ние не знаемъ обаче, дали е принадлежала тази область къмъ държавата на Светослава.

Ников 1922: 28

Новиятъ царь Тертерий I успѣлъ, наистина, да се закрѣпи на трона ; обаче, не е трудно, да си прѣдстави човѣкъ състоянието на търновското царство слѣдъ четиригодишни граждански войни и опустошения отъ татарскитѣ орди. Ясно е, че язвата на вѫтрѣшното политическо разтлѣние ще да е достигнала вече голѣми размѣри, както това се доказва и отъ слѣдващето развитие на България. И, сигурно, ще е минало доста врѣме, докато Тертерий успѣе да постегне въ едно подъ своята власть разнитѣ части на царството, нѣщо, което впрочемъ не му се е удало напълно, както показва появата на полунезависимитѣ княжества на Шишмана, на Дърмана и Кудѣлина, на Смилеца, на Елтимира.

Ников 1922: 34

По всичко, което се знае за него, изглежда, че Шишманъ не е ималъ нищо общо съ Светослава, така че, очевидно, послѣдниятъ не е оставилъ наслѣдникъ или пъкъ, ако е ималъ такъвъ, той не е можалъ да задържи наслѣдството си и специялно видинската область. Както ше имаме случай да видимъ на пространно по-нататъкъ, Шишманъ е билъ отъ сѫщия кумански произходъ, както и съсѣднитѣ браничевски князе Дърманъ и Кудѣлинъ, a освѣнъ това е 1. Архиепископ Данило, Животи краљева и архиепископа српских. 1866, стр. 117. 2. Срв. тукъ по-нататъкъ, стр. 37, 78 сл. стоялъ въ най-тѣсни връзки съ татаритѣ и съ татарския князъ Ногай. [1] Тѣзи двѣ обстоятелства идватъ да ни наведатъ и подскажатъ, кои ще да сѫ били , при слабостьта и безпомощностьта на двѣтѣ главни сили, които сѫ дѣйствували въ миналото въ сѣверозападна България — отъ една страна на централната българска власть, a отъ друга на Унгария, — ония други фактори, които ще да сѫ влияли при насочване сѫдбинитѣ на видинската область слѣдъ смъртьта на Светослава. Дѣйствително, като се елиминиратъ търновското царство и Унгария, оставатъ само близкитѣ съсѣди, браничевскитѣ князе и татаритѣ, като фактори, които биха могли да окажатъ нѣкакво влияние върху работитѣ на сѣверозападна България.

Ников 1922: 35–36

За границитѣ на видинското княжество нѣмаме по-точни свѣдѣния. Но понеже тази область е останала и въ по-послѣшно врѣме, до турското завладѣване, винаги наслѣдствено имение на Шишмановци, което и Срацимиръ, по-стария синъ на Ив. Александра, получилъ като такова още приживѣ на баща си, то ние можемъ съ право да прѣдположимъ, че то по-късно, въ врѣмето на Срацимира ще да е имало подобни размѣри, както по-рано въ врѣме на своя основатель Шишмана. И слѣдвателно, ако познаваме границитѣ на княжеството на първия, ние имаме сѫщеврѣменно едно понятие за обхвата на онова на послѣдния.

Ников 1922: 51–52

За да достигне до Хвостно, Шишманъ се е спусналъ, очевидно, въ долината на Морава кѫдѣ Нишъ, a послѣ прѣзъ Прокупле и Куршумлия ще да е слѣзълъ въ коритото на р. Лабъ въ сѣверната часть на Косово поле и оттамъ ще да се е насочилъ къмъ Ипекъ. Като се има прѣдъ видъ, че Шишманъ трѣба да е нахлулъ въ Сърбия направо отъ своята територия, става ясно, че послѣдната трѣба да е лежала доста на югъ къмъ Нишъ, за да може той да поеме казаното направление къмъ Ипекъ. Това заключение потвърждава изведеното по-горѣ възъ основа на надписа.

Ников 1922: 56–57

От бележка под черта № 2 на страница 74 При тогавашното международно положение не е могло да бѫде другояче. Прѣдположението на Иречека (op. cit. 336), че Милутинъ ще да е обѣщалъ на Ногая да не закача въ бѫдеще България, е съвсѣмъ недостатъчно и неприемливо. Слѣдъ завладѣването на браничевското княжество и изгонването на татарскитѣ протежета отъ него, слѣдъ побѣждаването и отчасти подчинението на татарския васалъ Шишмана, Милутинъ е могълъ да компенсира Ногая зa загубата на татарското влияние въ двѣтѣ княжества само 1) чрѣзъ възстановяване на прѣдишното положение въ тѣхъ или 2) чрѣзъ признаване отъ Милутина върховната власть на Ногая. Ясно е, че е станало второто.

Ников 1922: 57

Много близу до ума е, че съ тѣзи събития въ връзка, причинна и врѣменна, трѣбва да сѫ били и дѣйствията на Ногая спрѣмо Сърбия, именно нападението на татарския васалъ Шишмана и рѣшението на Ногая и неговитѣ военни приготовления за нападение и подчиняване на Сърбия. И това е толкова по-вѣроятно, че и всички изтъкнати вече съображения ни насочватъ тъкмо къмъ това врѣме. Независимо отъ внушението на Ногая, татарското нашествие въ 1292 г. ще да е дало на Шишмана непосрѣдствено куражъ да прѣдприеме своето опасно нападение противъ Сърбия. Забѣлѣжително е въ това отношение, че войската, съ която Шишманъ нахлулъ въ Сърбия, състояла главно отъ много татарски дружини [2], които, очевидно, сѫ били отъ онѣзи, които нахлули прѣзъ Дунава въ полуострова. Но татарскитѣ тълпи прѣтърпѣли неуспѣхъ, били разбити и по-голѣмата часть унищожена отъ Милутина, a татарскиятъ васалъ трѣбало да бѣга и се спасява оттатъкъ Дунава. Този татарски неуспѣхъ въ Сърбия въ това врѣме, когато въ съсѣдната България свободно диктувала и се разпореждала татарската воля, ще да е прѣлѣлъ чашата на недоволството y Ногая, извикано вече отъ оплакванията на браничевскитѣ князе противъ Милутина, и ще да го е подбудилъ да започне да се готви за голѣма експедиция противъ Сърбия, за да ѝ наложи своята воля. Самото обстоятелство, гдѣто Милутинъ своеврѣменно узналъ за Ногаевитѣ намѣрения противъ Сърбия (защото изпратенитѣ отъ него пратеници заварили Ногая още посрѣдъ приготовленията за похода), показва, че трѣба да е имало отправени къмъ него заплашвания отъ страна на Ногая, вслѣдствие на неговитѣ противотатарски дѣйствия.

Ников 1922: 82

Трѣба да се прѣдполага, че на мѣстото, гдѣто стои днесъ полуразрушената църквица, трѣба да е имало монастиръ, който не се знае, въ какво отношение е стоялъ къмъ отстоящия на половинъ часъ разстояние монаститръ св. Троица, който е отъ по-ново врѣме, именно отъ 15 вѣкъ. Този монастиръ е билъ, може би, основанъ или пъкъ покровителствуванъ отъ деспота Михаила, който именно ще да е построилъ и въпросната църквица. Църквата и образитѣ въ нея идатъ да подигнатъ крайчеца отъ булото, надвѣсено надъ дѣятелностьта на видинския деспотъ Михаилъ. Нѣма съмнѣние, че бракътъ на деспотъ Михаила съ Ана е билъ политически бракъ, съ който Урошъ II Милутинь се е опиталъ да привлѣче и привърже къмъ себе си още по-тѣсно видинския князъ. Обаче, както е билъ сключенъ отъ политически съображения, така се и разпадналъ отъ сѫщо такива причини. Скоро слѣдъ своето избиране за български царь Михаилъ напусналъ, къмъ края на 1323 г., Ана и се оженилъ за Теодора, вдовицата на царь Теодоръ Светослава, сестра на императора Андроникъ Млади, отъ която сѫщо ималъ дѣца, [1] като гонѣлъ съ това цѣльта слѣдъ една война да се помири съ Византия, да се сближи съ нея и да спечели нейната помощь противъ Сърбия. Ана е била интернирана съ дѣцата си нѣгдѣ въ нѣкой кѫтъ на България, извънъ Търново [2].

Ников 1922: 95–96

Шишманъ, вториятъ синь на Мххаила III, забѣгналъ слѣдъ издигането на Ив. Александра върху българския тронъ при татаритѣ, при които останалъ дълго врѣме. Това обстоятелство, a и привежданитѣ по-долу отъ насъ заплашителни думи, отправени отъ Кантакузина къмъ пратеницитѣ на Ив. Александра, именно, че по Дунава византийски кораби ще закаратъ и настанятъ Шишмана въ Видинъ и ще извикатъ съ това гражданска война въ България, показва, че Шишманъ ще да е билъ управитель на Видинъ и ще да се е намиралъ тамъ, когато избухнало въстанието на Ив. Александра, та се е принудилъ бързо да прѣхвърли Дунава и отиде при татаритѣ. Слѣдъ смъртьта на императоръ Андроника III († 1341) той се явилъ въ Цариградъ и останалъ тамъ извѣстно врѣме. Царь Ив. Александъръ изискалъ отъ византийското правителство неговото прѣдаване и заплашилъ съ война, ако искането му не бѫде удовлетворено, получилъ обаче отказъ [3]

Ников 1922: 97

Брокиеръ говори, че Одринъ билъ голѣмъ и населенъ градъ, но на югъ чакъ до Димотика той е миналъ само презъ едно, изглежда, малко село, понеже не му споменува името и населението. Това ще да е селото Елъ-Бургасъ, населено вѣроятно само съ малко турци, което е на пѫтя Одринъ-Димотика. Изглежда, че Брокиеръ при първото си пѫтуване се е страхувалъ да замине направо на югъ отъ Димотика за Гюмурджина презъ планинитѣ, населени съ българи, затова отъ Димотика миналъ Марица — за Ипсала и Еносъ, безъ да срещне друго селище, което говори сѫщо за безлюдностьта на страната и източно отъ долна Марица. На връщане отъ Гюмурджина за Одринъ, понеже султанътъ идвалъ следъ него, той, съ групата си, е билъ по-решителенъ и миналъ презъ планинитѣ по посочения по-горе пѫть. Въ планинитѣ и горитѣ, казва той за земитѣ около послешнитѣ тукъ български села Дервентъ. Доганъ-Хисаръ и др., живѣятъ „лоши хора и убийци", a това е било именно неспокойното още и несигурно българско планинско население въ областьта.

Разбойников 1944: 16

Установено е сѫщо презъ последнитѣ години преди войнитѣ (1912 г.). че въ градоветѣ и селата на областьта нѣмаше гърци произходящи отъ островитѣ, освенъ нѣкое-друго семейство въ Димотика или Софлу. Но тия спорадични гръцки гнѣзда, както ще видимъ по-нататъкъ, сѫ изиграли нѣкѫде въ областьта голѣма роля за погърчване на заселени въ тѣхъ българи или за погръчването на цѣли български съседни села. Кога, прочее, ще да сѫ дошли въ по-голѣмо количество тия гърци и албанци колонисти въ нашата область, освенъ презъ XVI в. малоазиатскитѣ колонисти? Вѣроятно това е било презъ XVII в., преди помохамеданчванията на голѣма часть отъ мѣстното въ областьта българско население, като мѣрка отъ страна на турската власть българското население да се отслаби, преди да се предприеме втората мѣрка — помохамеданчването.

Разбойников 1944: 21

Нѣколко семейства турци въ сѫщото време образували днешния Свиленградъ. Вѣроятно турската колонизация вече е била започнала въ областьта презъ втората половина на XV в. следъ превземането на Цариградъ, но все ще да е била слаба . Обезлюдениятъ Балкански югоизтокъ започва да се заселва въ равниннитѣ си части особѣно презъ XVI в. отъ колонисти турци, които навлизатъ и въ нашата область, като се срещнали съ българското мѣстно население, което въ сѫщото време и още преди това презъ втората половина на XV в., както видѣхме, се движело вече отъ планинитѣ и горитѣ къмъ равнинитѣ и пасищата до Марица и Бѣло море, и така се е връщало въ старитѣ си мѣста и пакъ ги е заселвало. Отъ сега нататъкъ за българитѣ тукъ настѫпилъ новъ животъ — помохамеданчвания, като първитѣ помохамеданчвания последователно сѫ създали истински потурчвания [1].

Разбойников 1944: 33–34

За гръцко не е взето обаче българогагаузкото село Инджесъ, населението на което винага се е изявявало за българско. Било е винаги въ родствени връзки сь българогагаузкото село Каракасъмъ, на лѣво отъ р. Марица, То ще да основано още въ началото на XVI в., както и българогагаузкитѣ стари села на изтокъ отъ р. Марица, които живѣеха съ юнашкитѣ пѣсни за Богданъ войвода и не познаваха пѣснитѣ за Крали Марко.

Разбойников 1944: 47

Българското население въ околията, която е съ по-равниненъ характеръ, се е спустнало следъ XV в. изъ прилежащитѣ на западъ отъ нея планински и гористи части на Родопитѣ. Най-стари ще да сѫ огагаузенитѣ български села, както е случая съ старитѣ огагаузенитѣ български села на изтокъ отъ Марица.

Разбойников 1944: 54

Разбира се, сега, поради гръцкото господство отъ 1920 г. до 1941, положението е коренно промѣнено въ вреда на насъ. Наистина, голѣмата часть отъ българското население, следъ изтеглянето на френскитѣ власти въ 1920 г., се изсели, но все известна часть си остана и трѣбваше да се приспособи къмъ новото положение, като се обяви за гръцко, за да не бѫде насила прогонено съгласно договоритѣ и сключенитѣ конвенции между България и Гърция. Сигурно до голѣма степень това население вече ще да е погърчено по езикъ . Въ околията бѣха заселени българи 1. Ив. Алтъновъ, пос. книга, стр. 35. отъ Изт. Тракия, гръцки бѣжанци изъ България.

Разбойников 1944: 59–60

Напр. отъ Одринъ до Ихтиманската планина никѫде не е видѣлъ население, или селище, освенъ Пловдивъ, християнското население на които нарича българи, обаче следъ това, като става дума за областьта Тракия, винаги употрѣбява за населението ѝ „гърци", „гърци македонци" или само „македонци". Само за българи говори едва отъ Ихтиманската планина на западъ. Поради това за християнското население въ онова време на Фере можемъ да приемемъ, че ще да е било отъ български произходъ, прибрало се тукъ отъ опустошенитѣ околни български села, защото въ продължение на цѣлото турско господство тоя градъ е билъ населенъ винаги само отъ българи и турци, a гърцитѣ сѫ били съвсемъ малко. Само българска и турска е била сѫщо и цѣлата му околность.

Разбойников 1944: 109

Но и българитѣ особено много не сѫ отстѫпвали по брой на гърцитѣ. Въ 1900 г. Карайововъ посочва 80 кѫщи турци, 22 к. гърци и 8 к. българи. Въ всѣки случай Макри не е древно гръцко селище, населявано непрекѫснато съ древно население. Трѣбва да се приеме, че населението, което тукъ е видѣлъ Бертрандонъ, ще да е ново, установено въ първитѣ години на турското завоевание, следъ разрушаването на селището презъ XIV в., т. е. самитѣ гърци тукъ не сѫ отъ срѣдневѣковно време. Ако приемемъ за вѣренъ броя на гърцитѣ въ 1878 г. (485 д.), то много отъ тѣхъ сѫ се изселили въ последствие въ Дедеагачъ, понеже въ 1900 г. тѣ сѫ намалѣли.

Разбойников 1944: 114

Още през XVI век има ислямизация и българските историци знаят това от джелепкешанските регистри от 1576 г. Там пише за Хюсеин, син на Стою, Махмуд, син на Стойко, Хасан, син на Рад или пък синове на Абдулах. Д-р Кийл обявява края на поп Методи Драгинов, тъй като не намерилимето му в регистъра на Кораво през 1641 г. Нямало такъв поп! Абе, аланкоулу, първо направи хесапа! Събитията, които описва поп Методи, са някъде около 1666-1669 г. Поп Драгинов през 1641-а може да не е бил задомен или просто да не е достигнал пълнолетие — 14 години, но във времето 1666-1669-а вече ще да е на 38-39 години.

Арнаудов 2010: 95

Това изтъкване на Еакидския произходъ отъ страна на Александра Велики ще да е било извършвано и при други случай и то именно е дало поводъ на нѣкой отъ съвременнитѣ писатели [3] да направи Македона синъ на Еака, навѣрно за да поласкае македонския царь или изобщо царския родъ и да ги свърже родствено съ македонското племе.

Бешевлиев 1932: 19

Противъ едно подобно схващане говорятъ преди всичко различнитѣ форми Δίός и Δίωνος, Αἰθρίας и Αἴθυιας, а сѫщо така и отдѣлнитѣ изрази, които не се съвпадатъ въ отдѣлнитѣ схолии и които очевидно сочатъ на две различни основи resp. редакции. Следователно въпросното име ще е започвало по всѣка вѣроятность и въ дветѣ подлоги все съ сричката ΑΙ. A въ такъвъ случай трѣбва да се приеме, че и въ първоначалния текстъ — Марсиасъ, отъ гдето схолиитѣ сѫ почерпали сведенията си за Македонъ, името на Македоновата майка ще да е започвало съ сричката ΑΙ. Но, докато дветѣ предадени имена Αἰθρία и Αἴθυια се съвпадатъ напълно по отношение на първитѣ три букви Αἰθ-, то по отношение на четвъртата тѣ се разиждатъ.

Бешевлиев 1932: 22

Отъ друга страна изразътъ τὰ Διονύσου μετιὼν ἴχνη (scil, ἐν Ἰνδίᾳ) въ разглежданото Плутархово мѣсто съответства по-скоро на βούλομαι πάλιν ἐν Ἰνδίᾳ . . . Ἕλληνας ἐγχορεῦσαι. Всичко това навежда на мисъльта, че Διόνυσος въ нашия случай ще да е билъ θεὸς Γενάρχης καὶ Προπάτωρ на Ἑλληνες = Μακεδόνες, a не на Александра resp. на македонския царски родъ. На едно подобно тълкуване думата γενάρχης не противоречи, понеже и тя може да има значението родоначалникъ на народъ както γένος — на народъ, напр. Herodot 1 56.

Бешевлиев 1932: 26

Споредъ приведения текстъ Филиповитѣ ἑταῖροι сѫ били или ἐξ αὐτῆς τῆς χώρας т. e. Македония или отъ Тесалия и отъ другитѣ земи на Елада. Очевидно варваритѣ — ἑταῖροι не ще да сѫ били отъ Елада (защото отъ тамъ сѫ били οἱ Ἕλληνες), a ще сѫ произлизали отъ Македония. Следователно съ варвари Теопомпъ е означавалъ самитѣ македонци.

Бешевлиев 1932: 53

Езикътъ е най-очебийниятъ и най-важниятъ външенъ белегъ, който отдѣля една народность отъ друга и затова обикновено той служи и се привежда като доказателство, покрай бита, обичаитѣ и религията, за етнографското положение на даденъ народъ. За да се отдѣлятъ македонцитѣ отъ гърцитѣ една отъ най-главнитѣ причини за старитѣ писатели ще да е билъ навѣрно езикътъ, който сѫ говорилимакедонцитѣ, както това може да се заключи отъ Страбона (VII 326), който ни съобщава, че, нѣкои сѫдейки по езика и облѣклото смѣтали, че Македония се простира чакъ до Коркира.

Бешевлиев 1932: 69