Примери от българския език. Научен текст. Презумптиви (1)
| Заглавие | Примери от българския език. Научен текст. Презумптиви (1) |
|---|---|
| Авторска отговорност |
|
| Лиценз |
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 4.0 International License. |
Затова и града Турис не трябва да търсим при днешния Турну Мугурели, а както предполага Иречек, той ще да е старата римска Dinogetia на левия дунавски бряг при г. Галац.
Тук преди всичко думата ясно посочва, че Зимарх, като дошъл , пак, отново продължил движението към р. Кофина и тогава вече е достигнал в земята на угурите, следователно тия предполагани не ще да са живели нито на, нито около Волга, защото тоя, който живее при Волга, не може в същото време да знае какво се върши по гористите места, т. е. по средното и горното течение на р. Кофина,
Теофилкт Симоката разказва за това събитие между събитията от 598 г., но то, очевидно, се отнася към по-ранно време, именно, това са ония 10 хиляди хуно-българи, на които аварският хаган Баян заповядал в 569 г. да преминат р. Сава и да разоряват Далмация. Също от тях ще да са били и ония 1000 души българи, които нападнали в 597 г. на юг от Дунав и разбили предните отреди на визан¬тийския пълководец Петра, брата на император Мавърикия; и те след това така също се присъединили към аварите. Но зависимостта на българите-утригури от турците не била за дълго време.
та като имаме предвид всичко това, не е трудно да се убедим, че под „господар на хунския народ“, не трябва да разбираме другиго някого, освен Кубрат, чието име Никифор не ще да е внесъл в разказа си може би за това, защото за първо¬началния автор на известието, както и за неговите съвременници, според тълкуването на Ю. Кулаковски, било съвършено ясно, де са живели тия именно „хуни“, т. е. че тоя широк етнически термин имал е също частно племенно и териториално значение.
Поради това Дучище трябва да се приравни с малки Ромбит, печенежкия Βάλ, т. е. или днешния Бейсуг, или Талгирск, докато на Олхонтор ще да се падне Теофаний, т. е. негли Челбаси, и на Чдар — големи Ромбит или печенежкият Хора-кул, т. е. днеш-ната Ея.
Колко време се е изминало от потеглянето на Исперих към запад до нашествието на хазарите, а след това и разпръсването на другите Кубратови синове, точно не може да се определи; във всеки случай от оскъдните данни по тоя въпрос, които засега притежаваме, хазарското нашествие не може да се отнесе към по-ранно време от края на 40-те години на VII век, защото крепостта Balangar, която се е нами-рала северно от прохода Дербент и която е била някога си главен град на хуните в Кавказ, според Масуди, била резиденция на хазарския хаган, а, според Табари, в 32 год. от Хиджра (652/3 от Хр.) се явявала вече като главна крепост на хазарите. И тъй разпръсването на Кубратовите синове ще да се е почнало към края на 40-те години на VII век, а Исперих вече в началото на 50-те години ще да се е намирал в Южна Бесарабия. За тия последните събития ние ще говорим по-нататък, а тук ще разгледаме каква е била съдбата на другите четирма Кубратови синове.
Според и двамата византийски хронисти (Теофан и Никифор) първият, т. е. най-старият Ккубратов син Батбаян (Баян, Безмер), като запазиля завещанието на баща си, останал в праотеческата си земя, т. е. на изток от Меотида по река Кубан, следов. той ще да е останал господар на ордата Купи-българ.
По-сетне, наскоро след 663 г., той по неиз¬вестни причини ще да се е изселил във владенията на лангобардския крал Гримуалда, който поселил българите му пръснато в разни места на Беневентската област, а самия него, като го лишил от владетелските му права, назначил само за прост управител над тях.
Славяните, които повече от два века се намирали в непосредствен допир с Византия, успели били по-отблизо да се запознаят с ромеите, да изучат техната политика и да се убедят, че тъй лесно не ще да могат да съсипят империята, и че само по мирен начин те ще могат да запазят своята самобитност и да принудят цариград¬ското правителство да признае техната самостойност върху бившата ромейска територия.
Но като имаме предвид изобщо числеността на по-раншните български орди ;напр. за три такива орди се смятали 10 хиляди души), то не можем да не признаем, че на тоя о-в Певки в посоченото окопано място не са могли да се поселят стотина хиляди души, а само десетки и то не твърде високи; няма съмнение, че една част от ордата ще да е останала в Бесарабия.
Без да отричаме точността на Кислинговото определение, което се подтвърждава още и с това, че тъкмо в споменатата част на Средни Кавказ се намирали местоживелищата на Испериховата орда — уногундур-българ, [8] ние все пак мислим, че когато арменският географ е определял местоживелището на Исперих, той едва ли се е ръководил според имената на кавказките народи; несъмнено той е имал пред вид по-скоро очертанието на Птолемей, от когото той се е главно ползувал. [9] Затова под Хипийска планина той ще да е разбирал , ако не тъкмо означената част на Средни Кавказ, то поне южната част на бърдото Ергени, именно там, дето тя се скопчва с предгорията на Средни Кавказ. Както и да било, но безспорно се установява, че Исперих и ордата му са заемали територия отвъд Азовско море и при това една от най-източните области на Кубратовата държава, което не само напълно се съгласява с известията на византийските хронисти, но и обяснява защо именно Исперих пръв е бил принуден да напусне отечеството си.
Как е било извършено това движение, така също е неизвестно; ако се съди по споменатото вече писмо на хазарския хаган Йосиф, който пише, че когато българите „напуснали земята си и побягнали, хазарите ги преследвали, докато ги отблъснали към река Дуна (Дунав)”, ние би трябвало да мислим, че движението е било бързо и непрекъснато; но това едва ли е възможно особено при такова масово движение или изселване. Очевидно Исперих се е движел бавно, като е отстъпвал заедно с разширението на хазарските завоевания или според това както си е пробивал път по чужди територии. Съмнително се явява и това обстоятелство, че хазарите преследвали българите чак до Дунав, защото техните владения, дори в периода на най-голямата хазарска мощ, не са достигали никога до тая река. Твърде е възможно, че Исперих се е задържал доста дълго време в Южна Бесарабия, дето той ще да е закрепил властта си, защото, както ще видим по-долу, той е могъл да мине Дунав не по-рано от началото на 660-те години.
А между това вече установяването времето за разпръсването на Кубратовите синове — най-късно в края на 40-те години на VII в. — налага да се признае, че Исперих, преди да се прехвърли на мястото на стария о-в Певки, ще да е останал известно време на север от устието на Дунав.
Ако изказаното напоследък мнение, че пространството, затворено между тоя окоп (от северозапад) и реките Серет (от юг), Дунав (от югоизток) и Прут с ез. Братеш (от изток), е представяло също такъв хуно-български укрепен лагер, какъвто е бил и Николицелският, също с вътрешен лагер-укрепление на мястото на днеш. Галац, се докаже при по-подробното му изучаване, то ще трябва да се приеме, че тук ще да се е поселил Исперих, след като преминал реките Днепър и Днестър. [40] Самото прокарване и насипване на тия окопи вече показва, че Исперих е проживял тук едно продължително време и че ще да е предполагал да остане на това място може би завинаги.
В новото си местоживелище обаче Исперих, както изглежда, не ще да е постигнал главната си цел. Вече изтъкнатото от нашите автори обстоятелство, че когато той е заемал о-в Певки, е търсил безопасно и недостъпно място за поселение, издава,че неговото разположение между долните течения на реките Серет, Дунав и Прут не му е осигурявало търсената от него пълна безопасност както откъм хазарите, от които той бягал, тъй и откъм аварите, чиято мощ все още се е чувствувала в областта на Средни и северно от Долни Дунав и с които е предстояло на българите и техния вожд тепърва да се борят.
Затова той отново обърнал погледите си към Византия, която го е привличала не толкова със своите богатства, колкото със своята организация и с оная безопасност, която тя гарантирала на своите народи и каквато Исперих сега търсил. Немалка роля е играл в тоя стремеж на Исперих към Византия и респектът пред византийския император, който ще да се е породил у него още през времето на приятелските отношения на баща му с Ираклий, когато Кубрат се е ползувал от дружбата и благодеянията на тоя император. В силата тъкмо на отдавна съществувалите между Византия и неговото племе още от времето на Юстиниан I приятелски и съюзни отношения, засилени особено при баща му, Исперих сега се обърнал към император Констанс II да иска земя за поселение на византийска територия на съюзнически начала, с което било свързано и признанието от страна на българите и техния вожд върховната власт на византийския император.
Обръщането на Исперих ще да е било посрещнато на драго сърце в Цариград поради своята навременност: това е било време, когато навсякъде на Балканския полуостров се бяха вече настанили славяните, които безнаказано и свободно кръстосвали по целия полуостров и плячкосвали богатите центрове, без да признават властта на византийския император. Предприетият от Констанс II в 658 г. поход против „Славиния”, т. е. западно от Струма, наистина се свършил с усмирението на една част от македонските славяни и с откарването на немалък брой от тях в плен, [41] обаче тоя пръв опит за покорението им под император-
Че такова е било намерението на византийския император, когато той се съгласявал да приеме Исперих под свое върховенство, показва и самото място, определено за негово поселение на византийска територия — мястото на стария о-в Певки, защото оттука българите са могли най-добре да защищават оня същия пункт на Дунав, който е представял най-удобно място за лесно преминаване на тая естествена преграда — при днеш. Галац — още от най-старо време. Тук ще да е минал Дунав Александър Велики в похода си против гетите, [43] през тук са минавали отпосле римски войски във войните против даките и разни народи през времето на варварските нахлувания на полуострова, като бастарни, готи, хуни и др., и през тук са вървели всички нападения на хуно-кутригурските орди и особено през голямото нашествие на хан Заверган в 558 г., когато той прехвърлил своята пехота и конница по замръзналия Дунав, [44] през тук най-сетне е преминал несъмнено и сам Исперих със своята орда.
Обаче като имаме пред вид, че Констанс II ще да се е нуждаел най-вече от българската помощ тъкмо в момента, когато той, след като сключил мир с арабите в 659 г., почнал да се приготвя за големия си поход в Италия, ние приемаме, че настаняването на Исперих със своите българи в днешна Северна Добруджа е могло да стане не по-рано от 60-те години на VII в., във всеки случай преди 668 г. — преди смъртта на Констанс II.
Така, едва ли може да има съмнение, че старият окоп, известен под името „Нова¬кова бразда“, който почва близо при с. Хиново (южно от Турну Северин, минава през цяло Влашко и са свършва на Дунав няколко километра южно от Браила, принадлежи на българите, които са ограждали границите си с окопи, и очевидно, той трябва да се смята за такъв, който е отделял в дадената епоха аварските владения от българските; в такъв случай българската граница тук ще да е отивала по тоя окоп. Обаче при Исперих тя едвали ще е вървяла по цялото протежение на окопа: на първо време тя ще да е почвала от напречния (в посока от с. към ю.) окоп при р. Олта, който очевидно е продължение на южно-дунавския — Островски окоп и е сключвал първоначалната западна граница; оттука тя, вероятно, се е местилана запад паралелно с разширението на границата по двата бряга на Дунав.
Най-важното в нашия окоп е това, че той има своя трап на север, а насипа — на юг, а това показва, че окопът е бил построен от народ, който е владеел на юг от него, и е бил предназначен за защита от неприятел, който е живеел на север от същия. Всички тия възражения ни довеждат до убеждение, че централният Влашки окоп не може да се отдаде на вестготите, нито пък постройката му да се отнесе към 376 г. Очевидно окопът е бил построен от народ, който е владял земите на юг от окопа едно продължително време, и при това след завършването на народните движения по Долни Дунав, а това ще да е била според нас епохата на българското закрепване по Долни Дунав, когато българите малко по малко отблъснали аварите на запад и на север и взели надмощие над постепенно разпадащата се някога си силна аварска държава. Че постройката на големия Влашки окоп принадлежи на българите, се доказва освен с положението на неговия трап и насип още и с това, че българите са насипвали подобни окопи и по другите си граници там, дето е нямало естествени граници или пък границата е трябвало да излезе от естествената посока. С построяването на тоя окоп те са имали за цел по-точно да определят границата си във Влашката равнина и грижливо да я защищават от своите някогашни владетели и неприятели — аварите.
Тая тъкмо разлика в известията на двамата съвременници за едно и също събитие, от една страна, а, от друга — това, че у Константин Багренородни под „скити” не могат да се разбират македонските славяни, защото последните той нарича с тяхното име и ги рязко отличава от другите народи, а пък не може да се допусне, че Испериховите българи в даденото време са достигнали вече тъй надалеч на югозапад, и, от трета — обстоятелството, че действията са ставали недалеч от Солун и че славяните около тоя град са най-много пострадали — всичко това ни дава достатъчно основание да твърдим, че тук под Теофановите „българи”, известието за които Теофан очевидно е заимствувал от извор, неизвестен на Никифор, и под Константиновите „скити” трябва да разбираме тъкмо македонските българи на Кубер, [27] които са действували, както видяхме, наедно с македонските славяни при първия отпор против Юстиниан II и затова еднакво са пострадали с тях: те били отблъснати към планините на р. Струма, а като сетнина от това ще да е било унищожението на керамисийската държавица. 27. Като доказателство на направената тук идентификация ще посочим и на името Невул ( (Н) и (Т), което е носил назначеният от Юстиниан II началник на отборния 30-хиляден отред, образуван от преселените в М. Азия славяни (вж. за това по-долу). Това име не ще да е славянско; то по-скоро напомня българското име Исвул ( и ) на надписите от IX в.
Така Юстиниан II си върнал императорския престол. Тервел заедно със своите българи и славяни, както се види, не е взимал активно участие във въдворението на Юстиниан на византийския престол, а е стоял на лагер отвън стените на столицата като резерва, т. е. той би взел участие в действието срещу Цариград в случай на нужда, което ще да е било вероятно едно от техните условия. Такова пасивно положение е заемал Тервел до есента 705 г., защото според Теофан неговото заминаване изпод Цариград се отнася към началото на 706 септемврийска година, т. е. след като Юстиниан II унищожил всичките си политически врагове и се почувствувал заякчен на престола.
Наистина в условията на договора се отбелязва, какво Юстиниан бил готов да даде дъщеря си на Тервел за жена, но, както се види, тоя брак не ще да се е състоял , защото нито един от византийските хронисти не споменава повече за него.
При това тържество вероятно са били поднесени многобройни и многоценни дарове на Тервел, обещани от Юстиниан още при сключването на договора. Те ще да са влизали в числото на ония богатства на тоя български господар, за които ни говори същият Свида и които ни го представят като български Крез.
Както е известно, на такива лодки-еднодръвки са плавали по морето македонските славяни, особено ринхините, които неведнъж са вземали участие в походите на аварите срещу Цариград и са произвеждали своите грабежи през VII в., [69] така че в присъствието на тия лодки-еднодръвки ще трябва да видим участието на македонските славяни, с които Артемий ще да е влязъл в споразумение още докато се е намирал в Солун. [70] Обаче планът на въстаналия ексимператор и на неговите съмишленици не можал да бъде осъществен: по-нататък от Ираклея те не могли да отидат.
Ние вече имахме случай да се изкажем (пак там, стр. 11, забел.), че думата се намира във връзка с българското летоброение и е поставена пред първата циклова година, изчислена по новото летоброение, с цел да се изтъкне тая връзка или пък да се посочи на промяната в летоброението. Ние сме убедени, че ако ориенталистнте погледнат на тая дума в тоя тъкмо смисъл, те ще ни изведат скоро и нейното значение. Що се отнася до името на Тервеловия приемник, то ще да е било пропуснато още при превода на старобългарски, защото, като се вземе пред вид каква е била съдбата на тоя каменен сгълб, на който е бил изрязан хронологичният списък на първите български господари (вж. В. Н. Златарски, Имали ли са българите свое летоброение? СпБАН, кн. I, 1, стр. 35—37), то е било или нечетливо, или съвсем повредено и заличено на камъка (пак там, стр. 41, и Притурка № 1).
В какво се състояли тия права и привилегии и в какво се изразявали тия отношения, за нас остава неизвестно; обаче ако се съди по по-сетнешната роля на болярството в България като един от главните фактори в държавата, може да се мисли, че българските боили или боляри още в дадената епоха се стремили да ограничат властта на хана със своя съвет и чрез това да си запазят първенствуващо положение в държавата спрямо отделните представители на славянските племена, влезли в състава на държавата, които от своя страна не ще да са закъснели така също да изявят домогванията си за участие в управлението.
Твърде е възможно, щото незадоволство от страна на боилите да се е появило още на първо време, но Кормисош ще да е успял , както се види, да предотврати всякакви вътрешни размирици и да запази тишината в страната. При все това враждебното чувство у боилите от противната на Кормисош партия не било съвсем унищожено и при пръв удобен случай, както ще видим по-долу, последната успяла да прояви своите противодействия против рода Вокил.
Също така нашите автори замълчават и за условията на мира; но несъмнено те са били несгодни за българите, защото след такава победа Константин Копроним не ще да се е забавил да отмени договора от 716 г. и да се избави от свързаните с него задължения спрямо тях — а това е било главната цел на похода в 756 г.
Като се има пред вид, че в тоя преврат имали успех българите, респективно българските боили, то несъмнено тия славяни ще да са били принудени да напуснат България, защото ги е застрашавала опасност от страна на тържествуващите боили.
Поради това ние сме наклонни да вярваме, че в борбата на боилите с рода Вокил славяните са играли немаловажна роля: на тях ще да се е опирал Кормисош, когато е узурпирал властта, а по-сетне се е окръжил с представителите на славянските племена, като точно е следвал завещаната от Исперих политика, че само с помощта на славянското население държавата би могла да бъде силна и да издържи борбата си с Византия.
защото превратът не е засягал интересите на Византия ; освен това надали може да се предполага, че Константин е действувал тук под влиянието на избягалите славяни, защото, ако се съгласили да се поселят в М. Азия, те са се отказали завинаги от България; също и сам Копроним не ще да е разчитал да се възползува от настаналите размирици в България, защото вече е имало на престола хан, иначе той би предприел похода си още в 761 г. По тоя начин остава да приемем обяснението на Никифор, че сам Телец е предизвикал тоя поход.
Но ако всичко това е така, защо името на Сабин не фигурира на мястото си в Именника? На тоя въпрос още преди 12 години ние се опитахме да отговорим, като предположихме, че тоя княз не ще да е бил от хуно-български произход. Самото име Сабин или Савин, писахме тогава, принадлежи на римската ономастика и несъмнено е заимствувано от романизуваното население на Балканския полуостров.
Може би тъкмо тоя небьлгарски произход на Сабин, а главно неговата държавна измяна да му са попречили да попадне в официалния списък на първите български князе или пък ако името му е било внесено в него, то отпосле ще да е било заличено от камъка като име на изменник и затова не е могло да попадне в старобългарския препис-превод.
Освен това изразът несъмнено е употребен тук с цел да се изтъкне по-ясно българският произход на новия хан в противоположност на неговия предшественик, което още един път ни подсеща, че Сабин не ще да е бил българин, а славянин.
Що се отнася до другата личност, Християн, когото Теофан ни представя като , т. е. отметник от християните, той е бил главатар на „скамарите”, т. е. на разбойническите шайки, които върлували в империята по друмовете, [47] и заедно с отмятането си от християнството ще да е преминал към българите и признал върховната власт на българския хан, следователно и тая личност наравно със Славун се явявала опасна за Византия. Каква е била съдбата на Славун след неговото откарване в Цариград, Теофан не споменува; но надали ще да е била по-добра от участта на Християн, чийто труп, след като били отсечени ръцете и краката му в пристанището на св. Тома, още жив бил предаден на лекарите, за да им послужи като материал за изучаване на човешкото тяло, и най-сетне бил изгорен.
Че походът на Копроним, за който се говори под 12 индиктион, е предхождал похода, отбелязан у Теофан под 11 индик. и предприет от императора, след като тоя узнал за сношенията на българския княз със славянското племе берзити (вж. по-долу), ни посочва и това обстоятелство, че докато Константин се готвел за тоя последния поход, в Цариград се намирали апокриспарии, които сигурно са дошли в столицата по делото за споменатия тук мир; за нарушението на същия мир Теофан говори и под 774 г., следов. той ще да е бил сключен в предната 773 г. И тъй и тук дохождаме към същото заключение (вж. нашата статия „Имали ли са българите и пр.”, пак там стр. 87—88).
Ако и да нямаме никакви прави известия за вътрешната политика на тоя български хан, за неговите отношения спрямо боилите, обаче отбелязаният от Телериг план за усилването на държавата и издигането на ханската власт не ще да е бил оставен без внимание от Кардам, само може би той да го е прилагал в по-мека форма или под известни условия.
В това известие Сим. Логотет стои съвършено отделно от своите главни извори — Теофан и Георги Амартол и може да се предполага, че той го е заимствувал от друг извор или пък сам ще да е изменил резултатите от първия поход на благоприятни, което според нас е по-вероятно. Във всеки случай то не може да има за нас никаква цена, защото противоречи на главния извор за дадената епоха — Теофан.
Това пасивно отношение на Кардам, както и неговото безпричинно завръщане в България може да се обясни с това, че още преди да влязат двамата неприятели в открит бой, последвали са някакви преговори за мир, в които Константин VI ще да се е отказал вече да напада на България; в противен случай, ако Кардам според думите на Теофан се върнал като беглец в земята си, би трябвало да очакваме, че императорът не би се забавил да потегли след него, а пък, както се види, с това се и свършила войната, защото нямаме никакви известия за каквито и да било военни действия между българи и византийци през останалото време от управлението на Кардам.
Живеещите там отделни славянски племена, които принадлежали към клона на българските славяни [4], след като се освободили от аварското иго, ще да са признали върховната власт на българския хан на същите вероятно условия, както мизийските и дакийските славяни.
Пред празник Пасха той се разположил на лагер при Сердика (Средец — София) и я обсадил; българският хан ще да е избрал това време, понеже византийците ще бъдат заети с празниците и не ще бъдат готови за отпор.
Това широко разпространение на страха пред българското нашествие ни ясно показва, че последното в даденото време не се е ограничило само в Източна Тракия, но отделни български отреди ще да са действували и в днеш. Източна Македония към Егейско море, както и в 808 г. (вж. по-горе, стр. 325), и то със същата цел, що напълно се потвърждава от израза на Теофан: , а също и от Кедриновия: (Cedrenus, ibid., p. 55,2–3).
В гръц. текст стои: (Anast.: perDargamerum) от , очевидно това е славянско име Драгомир, който ще да е бил един от ония , които Крум карал да пият от черепа на Никифор.
Израза Бйори превежда „неговия ковчежник”. Ние обаче мислим, че с тая чисто византийска титла и длъжност хронистът (Scriptorincer., ibid.,p. 343,5–8) е искал несъмнено да предаде някоя българска титла и длъжност. При важността на предстоящата си работа — да води преговори за мир — Крум ще да е взел със себе си, очевидно, своя най-добър съветник и най-близък и важен човек, какъвто е могъл да бъде напр. неговият кавхан. Затова тук „логотет” едва ли ще трябва да разбираме в правия византийски смисъл. Константин пък Пацик като родом ромеец ще да му е служил в случая и като преводач на срещата.
Цариградското правителство е изпратило въпросното посолство наскоро след възцарявянето на Людовик Благочестиви, след 5 февруари 814 г., следов. то ще да е заминало през март или нач. на април същата година, т. е. тъкмо когато Крум е бил най-страшен за Византия.
Вследствие на това клеветничеството ще да е взело големи размери, което е накарало Крум да издаде първото от приведените по-горе законоположения, като е имал за цел не само да изкорени тоя порок, който е тясно свързан с друг един — лъжата, но и да парализира произвола на съдиите и да издигне правосъдието на неговата височина.
Вече самата заповед за изкорението на лозята показва, че и тоя порок — пиянството, ще да е бил също така развит в България, обаче тя не ще да е била със закон прокарана, а е била само една временна мярка, за да се повлияе за намалението и ограничението на пиянството, което така също се явява като рожба на тогавашното нравствено падение.
Както и да било, но разликата във формата на това известие с другите статии ни кара да мислим, че то ни съобщава не за някоя статия в законодателството на Крум, а само за една временна разпоредба, която не ще да е била узаконена .
Тяхната обаче откъслечност, както и случайно съобщение ни дава достатъчно основание да предполагаме, че Крумовото законодателство не ще да се е ограничавало само с приведените в известието на Свида статии; имало е несъмнено и други статии, но съставителят на известието е избрал ония, които са обърнали вниманието му със своята оригиналност и целесъобразност, като е искал да изтъкне пред своите съотечественици грижите на един варварски господар за нравственото повдигане на поданиците си, от което е зависела и политическата мощ на държавата.
Но при Крум християнството не ще да е приело такива широки и бързи размери, които да са могли да му обърнат вниманието, за да вземе строги мерки против разпространението му.
Тоя „безбожник” според думите на църковния писател събрал всички хванати ( ) християни, между които имало воеводи, свещеници, дякони и прост народ, и със сила искал да ги принуди да се отрекат от християнството и от ония, които не се покорили, едни обезглавил, други пък предал на разни мъчения и най-сетне безмилостно ги избил. [5] Към това време ще да са пострадали и следните, изброени в славянския пролог християни: епископите Георги Девелтски и Петър, които, след като били бити с тояги безчовечно до смърт, били обезглавени, а също и много други — до 377 души били предадени „мечному осуждению”.
Но „когато българинът, като всеки варварин и надменник, казва летописецът, не се съгласил на това, император Лъв побързал да потегли в поход против тях” {българите) с цел вероятно да заглади лошото впечатление от своето бездействие през времето на Крумовите походи, като ще да е използувал и почнатото в България гонение против християните, за да направи войната популярна.
Макар че нито един от византийските автори не споменава, че обмяната на пленниците е станала, обаче това вече обстоятелство, че 30-годишният мир е бил точно спазван от двете страни, ни дава основание да твърдим, че и условията на мирния договор ще да са били несъмнено изпълнени, т. е. че обмяната на пленниците се състояла още при Омортаг.
Какви са били резултатите от тоя поход, остава също неизвестно; но доколкото може да се съди по тоя надпис, българите ще да са успели да отблъснат маджарите отново в техните живелища отвъд Днепър и несъмнено Омортаг е сполучил да си осигури безопасност откъм тая страна, защото наскоро след това той трябвало да обърне погледите си отново към Византия, дето станала нова промяна в управлението.
Към времето на тия военни действия против франките ,,, ще да се отнася и загиването на таркан Онегавон от рода Кувиар, който според един меморален надпис от времето на Омортаг потънал в р. Тиса.
Ако по тоя начин целта при основанието на крепостта е била чисто стратегическа, то и нейното местонахождение ще да е било при най-важния планински проход по р. Тича, а това е Върбишкият проход или, по-право, при северния вход на Върбишкия проход, именно там, дето по-сетне към края на IX в. възниква втората столица на първото царство — Преслав или Велика Преслав, [69] чието важно стратегическо значение високо се ценило през средните векове.
Как е бил наречен новооснованият град от Омортаг, надписът не ни посочва; обаче твърде правдоподобно е предположението, че както построения при Дунав „дом”, и „старовремския дом и дворец” ( и ) в Плиска той нарича — всеславни, тъй и новопостроената крепост с дворец при Тича първоначално ще да е получила , ако не същия епитет, то поне друг български с подобно значение, който в превод на славянски е давал понятието „преславен”, като при това се е обърнал от прилагателно нарицателно в съществително собствено [75] след окончателното тържество на славизма над българизма през втората половина на Борисовото царуване.
Новопостроеният мост е имал назначение да премахне това изолирано положение на крепостта и да отвори непосредно връзката й с пътя. Неговата изкусност между другото ще да се е заключавала в това, че той ще е бил направен там, дето най-малко е бил изложен на действието на водата при разлитието на реката, а това е било тъкмо при самия вход на пролома, в най-тясното място, дето двата бряга са твърде близки.
Ако наистина тоя нов „дом” ще трябва да видим в каменната постройка на „Градището” при с. Кадъкьой, източно от Тутракан, чийто план и градеж не дават да се съмняваме в неговия хуно-български призход, [85] то постройката на тая крепост е била предизвикана по-скоро по стратегически съображения: като най-близък пункт между Дунав и столицата Плиска тя, както и другите укрепления на изток около селата Попина и Гарван и на запад около селата Спанчово и Долно Оряхово, [86] ще да е имала назначение да защищава резиденцията на българските ханове откъм левия бряг на Дунав, който тук представя едно удобно място за преминаване, още повече, че в това време севернодунавските владения, както видяхме, се заплашвали от новото разместване на разни народи откъм североизток.
Това име първоначално не ще да е било славянско (вж. пак там, стр. 112, бел. 2), а някое хуно-българско прилагателно нарицателно име, което подобно на това, както от е получил гр. Преслав своето име, е било или осмислено, или пък право преведено на славянобългарски и се обърнало в съществително собствено.
Под северозападната стена на крепостта в скалистите стръмнини има неголяма естествена пещера „Кале-маара” със следи от изкуствена обработка.” [93] В тая (С. 422) крепост, ние мислим, ще да е била построена гробницата на Омортаг, за която става дума в нашия надпис.
Самият стълб с надписа ще да е бил поставен при входа в крепостта покрай пътя. Що се отнася до въпроса за времето, когато е бил написан и поставен надписът, а оттука и когато е била построена гробницата със скелпа, съдържанието на надписа не го определя. Обаче сентенцията в края на надписа, че човек е смъртен и че колкото и добре да живее, все пак ще умре, ни подсеща да предположим, че Омортаг ще да си е спомнил за временното пребъдваме на човека в тоя свят към края на своя живот, когато по един или друг случай се е убедил, че не ще преживее дълго, макар че и тук, както и на Чаталарския надпис му се пожелава да проживее сто години.
Разбира се, българските боили, в чиито ръце се намирала властта, не са могли да бъдат доволни от поведението на Енравота, защото чрез него новата вяра би лесно проникнала в ханския двор, а това би значило пълното тържество на славянската партия, чиято страна очевидно Енравота ще да е държал вече по силата на своите симпатии към християнството.
При Маламир тоя срок, който очевидно е съвпадал с навършването на второто десетилетие на договора в 834/5г., ще да е изтекъл и българите, като предали на ромеите завзетите или задържаните техни крепости, влезли във владение на цялата южнобалканска област до Родопите; тогава ще да е била и по-точно определена и родопската граница. По тоя случай Маламир устроил всеобщо тържество и отишъл вероятно за пръв път в Пловдив, а кавхан Исвул в случая изправил или възстановил наново старата според договора българска граница. [9] Това ще да е било последното важно събитие в царуването на хан Маламир, защото наскоро след това на българския престол се явява нов хан.
Що се отнася до вътрешната му политика изобщо и в частност до отношенията му към християните в държавата, то нам не е известно нищо. Обаче липсата на каквито и да било известия за преследване на християнството при тоя хан, а също и станалото при сина му Борис покръщане на българите ни карат да предполагаме, че Пресиян ще да е прекратил гонението против християните; по всичко изглежда, че той бил толерантен във верския въпрос, защото това му се налагало от самата му политика спрямо славяните на полуострова, между които новата вяра била пуснала вече дълбоки корени.