Примери от българския език. Художествен текст. Презумптиви
| Заглавие | Примери от българския език. Художествен текст. Презумптиви |
|---|---|
| Авторска отговорност |
|
| Лиценз |
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 4.0 International License. |
1-bg. Тя изпадаше в бяс и отчаяние винаги, когато си представяше едно бъдеще на „животинско равенство“, както се изразяваше баща ѝ. В нейното съзнание не можеше да се мерне дори мисъл за материално благоденствие и духовно издигане на целия народ Според нея културата затова е култура, защото само малка, избрана част от обществото е винаги сита и има достъп до великите творения на изкуството. Че какъв живот ще да е то, когато и обикновеният селяндур ще слуша и ще разбира „Лунната соната“ или с часове ще се захласва в загадъчната усмивка на Джокондата?… Но тези лигави, самодоволни страхливци и кариеристи тук нямаха нито грам фантазия, за да си представят като какво би се случило, ако комунистите победят… А там, на Източния фронт, ставаше нещо ужасно. Там германците търпяха поражения. От шведски и швейцарски радиостанции тя долавяше, че това не е никак случайно.
2-bg. Една вечер — Сиймор беше на петнайсет, а аз на тринайсет години — излязохме с него от спалнята си, за да чуем някакво интересно предаване по радиото, и попаднахме на голямо вълнение в дневната, съпроводено със страшна тишина. Там имаше само трима души — баща ни, майка ни и брат ни Уейкър, — но аз имах усещането, че скрити на удобни места, наблюдаваха всичко множество други, по-малки същества. Лес беше ужасно зачервен, Беси сякаш нямаше устни — така ги беше стиснала, а брат ни Уейкър, който според моите изчисления ще да е бил в този миг почти точно на девет години и четиринадесет часа, стоеше бос, по пижама до пианото и по лицето му се стичаха сълзи. Първият ми порив при подобна семейна ситуация бе да хвана гората, но тъй като Сиймор явно нямаше такива намерения, останах и аз в стаята. Мъчейки се да бъде спокоен, Лес веднага изложи пред Сиймор тезата на обвинението.
3-bg. И тя се учудваше, че тъкмо когато си е бил тук и когато е вършил най-страшните и опасни работи, тя нищо не е подозирала… И колкото повече време минаваше, откак го бяха арестували, толкоз за нея той ставаше по-забележителен и недостижим… Казваха, че в селото имало още много комунисти. Но тях не ги арестуваха. Батко ѝ ще да е бил най-важният, щом не само че го арестуваха, но го и осъдиха на смърт… Много неща Лиляна не можеше да си обясни самичка. И тя се вслушваше във всички разговори, за да долови някоя интересна приказка. Родителите ѝ я знаеха за умна, предпазлива и съобразителна и поради това говореха открито по общите политически въпроси.
4-bg. Премного се удиви само на безскрупулния егоизъм, подчертан от мъртвата, и това я бе отблъснало от нея. Тя бе зачудена и малко засегната от хладното отдръпване на Рут, след като бе изпълнила желанието ѝ. В това, че тя бе стигнала до някакво решение, Кейтрин бе напълно сигурна, но се учудваше какво ли ще да е било . Все едно, смъртта бе дошла и бе направила всякакви решения без значение. Странно, че трябваше да стане така и едно грозно престъпление да постави края на това пътешествие.
5-bg. Поаро я поздрави с обичайната си вежливост, която никога не оставаше без ефект при момичета от нейната класа. — Добър ден, госпожице — каза весело той. — Моля ви, седнете ако господинът разреши. — Да, да, седнете момичето ми — насърчи я Ван Олдин. — Благодаря, сър, — каза Мейсън и седна на самия ръб на стола. Тя изглеждаше по-кокалеста и по-кисела от всякога. — Дойдох, за да ви задам още няколко въпроса — каза Поаро. — Трябва да проникнем до дъното на тази афера. Винаги се връщам на въпроса кой ли ще да е бил мъжът във влака. Вие сте виждала граф Де ла Рош и казвате, че е възможно да е бил той, но не сте сигурна. — Както ви казах сър, аз изобщо не видях лицето на господина. Това е, което ме затруднява.
6-bg. Той гледа, гледа, докато му се замъгли погледът, изтри очите си с ръка и пак гледа. – Да е жена – жена е! Да е сама-а – сама е! Коя ли ще да е ? Наоколо, по цялото полско ширине, се не мяркаше жива човешка душа. Това още повече учуди отца Игнатия. – Жена – самичка сред полето!
7-bg. — Този отговор задоволява ли ви? — Неочаквано тя премести букета от лявата в дясната си ръка. Това бе единствената естествена проява на нервност, която забелязах в нея. — Между другото, за ваше сведение, знаете ли кой според мен сте вие? — каза тя и ме погледна в очите. — Според мен вие сте брат на въпросния Сиймор. — Тя млъкна за малко и тъй като аз не казах нищо, добави: — Вие дори приличате на него, ако се съди по глупавата му снимка, пък и аз случайно зная, че брат му трябваше да дойде на сватбата. Някой, мисля сестра му, беше уведомил Мюриъл за това. — Тя не сваляше очи от мен. — Братът сте, нали? — попита тя направо. Гласът ми ще да е прозвучал пресипнало, когато отговорих: — Да. — Лицето ми гореше, но в известен смисъл аз не се чувствах толкова самотен, колкото рано следобед, когато слязох от влака. — Знаех си аз — каза придворната. — Не съм толкова глупава, да не мислите. Още щом седнахте в колата, разбрах кой сте. — Тя се обърна към мъжа си. — Не ти ли казах, че това е брат му, още щом седна в колата? Не ти ли казах?
8-bg. Знаем как да хванем секирата и здравата да замахнем с нея! А що се отнася до Данушка и до Юранд, то е истина. Аз мисля също, както и чехът, че те са вече на оня свят, но в същност това още никой не знае точно… За Юранд много ми е жал, защото и приживе се измъчи за девойката, а пък ако е загинал, смъртта му ще да е била тежка. — Щом някой го спомене пред мене, веднага мисля за татко си, когото също вече няма на света — отговори Ягенка. И при тия думи тя вдигна влажните си очи нагоре. А Мачко поклати глава и рече: — На небето при бога е той и навярно е получил вечно блаженство, защото по-добър човек от него надали е имало в цялото кралство. — Ох, не е имало, не е имало! — въздъхна Ягенка, Но разговорът им бе прекъснат от селянина-водач. който спря внезапно жребеца си, а после го обърна, долетя бързо при Мачко и заговори с някакъв особен, уплашен глас: — О, за бога!
9-bg. Божура се притаи до дувара. Кой е Василчо? Не ще да е тоя възстар човек, когото виждаше сага. Но ето в мрака се разигра кон, зазвъниха подкови по калдъръма и сред светлината се показа други конник. Черен, разлютен и лъснат от пот беше конят му, разпуснал тежка грива, сам той беше млад, левент, с рус перчем под накривения калпак, с резвени чепкени отзад.
10-bg. - попитах аз. - Не, към ручея, ей там, сред дърветата. Не ще да е на повече от 200 ярда оттук. Но той, бедният, сигурно не бърза много. - Ще ида да го потърся - казах аз и като взех карабината си, тръгнах към ручея, оставяйки приятелите си да се занимават с приготвянето на оскъдната закуска.
11-bg. А на стената в един от другите клозети с красив, наклонен наляво почерк е написано: Юлий Цезар написа „Гали по бело“*. [* Нецензурен каламбур със заглавието на Цезаровите „Записки за Галската война“.] Може би затова са ходили там, защото на това място някои момчета пишат разни работи на майтап. Все пак странно бе това, което Корк каза, и начинът, по който го каза. Не ще да е било шега, щом са избягали. Той мълком погледна заедно с другите през игрището и му стана страшно. Най-после Флеминг каза: — Какво, значи, сега всички ще оперем пешкира заради няколко галфони? — Аз няма да се върна след ваканцията, ще видите — обади се Сесил Тъндър. — Три дни да мълчим в трапезарията и не се знае кой по колко пръчки ще изяде! — Ами да — добави Уелс. — Старият Барит е започнал да свива бележката по нов начин, за да не можеш да я отвориш и затвориш и да видиш колко пердашки ти е написал.* [* При наказание учителят написва на бележката броя на пръчките на латински и изпраща ученика с нея при префекта.
12-bg. — Не, господин Кетринг — учтиво заяви той. — Не, не мисля да ви затрудняваме повече. — Довиждане — каза Кетринг и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Поаро се приведе напред и заговори рязко веднага щом младият човек излезе от стаята. — Обяснете ми — запита той, — кога сте казали на Кетринг за рубините? — Аз не съм му казвал за тях — отвърна господин Кареж. — Едва вчера следобед ние научихме за тях от Ван Олдин. — Да. Но в писмото на графа се споменаваше за тях. Господин Кареж се начумери. — Естествено аз не съм споменавал на Кетринг за писмото — каза той нервиран. — Това би било съвсем недискретно при сегашния развой на събитията. Поаро се наведе още повече и тупна по масата. — Тогава откъде той знае за тях? — подхвърли меко той. — Дамата не ще да му е казала, тъй като той не я е виждал от три седмици. Неправдоподобно изглежда и това Ван Олдин или неговият секретар да са му споменали. Техните срещи с него са били по съвсем друг повод, а не е имало и никакви намеци за тях във вестниците.
13-bg. Но мисля, че никога вече не ще стане нужда да призоваваме нашите хора пак към стачка. — Какъв е вашият изход? — попита го без заобикалки Ърнест. О’Конор се изсмя и поклати глава: — Мога да ти кажа само едно: ние не сме спали. Пък и сега не сънуваме сънища. — Надявам се, че не е нещо, от което да ви е страх или срам — подхвърли предизвикателно Ърнест. — Мисля, че ние най-добре си знаем работата — отвърна О’Конор. — Ако съдя по това, как я криеш, не ще да е много чиста работа — каза Ърнест с нарастващ гняв. — Ние си платихме урока с пот и кръв и сме заслужили това, което ни се полага — бе отговорът на О’Конор. — Всеки гледа преди всичко себе си. — Щом те е страх да ми кажеш какъв е твоят изход, ще ти го кажа аз! — Ърнест вече не можеше да се сдържа. — Ще взимате участие в грабежа! Споразумели сте се с врага, ето какво сте направили! Продали сте каузата на работниците, на всички работници!
14-bg. Двете разрязани цигари в чекмеджето на бюрото не бяха пипани. Канцеларията ми нямаше вид на претърсвана. Рандал взе двете руски папироси, подуши тютюна и ги прибра в джоба си. — Ти си му дал едната картичка — размишляваше той. — Нищо не ще да е имало на гърба ѝ, иначе щеше да се погрижи и за останалите. Предполагам, че Амтор не се е уплашил много, просто е сметнал, че се опитваш да го изнудиш. Да вървим.
15-bg. Ние, разбира се, не можем да бъдем съвършено сигурни… но това е нещо, което бих направил аз. Деловият му тон ме накара да потреперя. — Смятате ли… смятате ли, че убиецът е разбрал, че е убит друго лице? — Аз съм съвсем сигурен, че не е разбрал — мрачно каза Поаро. — Да, това трябва да е било доста неприятна малка изненада, когато е научил истината. Да запази невъзмутимо изражение и с нищо да не се издаде — това не ще да е било лесно. В тоя миг си спомних за странното държане на слугинята Елин. Описах на Поаро необикновеното ѝ поведение.
16-bg. Збишко даде заповед на хората, които бяха под негова команда и с които лесно можеше да разговаря, защото между тях имаше няколко полочани, после се обърна към оръженосеца си и каза: — Нагледа се вече до насита, а сега е време да се върнем в палатката. — То се знае, че се нагледах — отговори оръженосецът, — но не съм особено доволен от това, което видях, защото веднага си личи, че това е разбита войска. — Два пъти: преди четири дни край замъка и онзи ден, когато минавахме водата. А сега Скирвойло иска да отиде там за трети път, за да понесе трето поражение. — Та как не разбира той, че с такава войска не може да успее срещу немците? Рицарят Мачко ми каза вече, пък сега и аз самият мисля, че не ще да са твърде добри и в битка тези момчета. — Тук се мамиш, защото те са храбър народ, какъвто малко има по света. Само че се бият накуп, безредно, а немците — всякога в строй. Ако сполучат да разкъсат строя, най-често жмуджанецът ще убие немеца, а не немецът жмуджанеца.
17-bg. Затова той се обърна към нея и рече: — Слушай, Ягно: не говоря за Чтан и за Вилк, защото те са недодялани селяци и не са за тебе. Ти си сега придворна!… Но си вече на години!… Още покойният Зих казваше, че усещаш волята божия, а оттогава минаха няколко години… Нали и аз разбирам от тия работи! Казват, че когато на девойката дотегне моминският венец, тя сама ще си потърси онзи, който ще ѝ го снеме от главата… То се разбира, че не ще да е нито Чтан, нито Вилк… Но ти как смяташ? — За какво ме питате? — Няма ли да се ожениш за някого? — Аз?… Аз ще стана монахиня. — Не говори неврели-некипели! Ами като се върне Збишко? Но тя разтърси глава: — Монахиня ще стана. — Добре де, ами ако те залюби?
18-bg. Наричали го, мисля, „Огненото сърце“. — Но доколкото си спомням — каза Поаро, — рубинът, наречен „Огненото сърце“, е централният камък в една огърлица. — Ето, виждате ли? Нали ви ли казах, че нямат край лъжите, които жените измислят за бижутата си. Това е един-единствен камък, закачен на шията ѝ с платинена верижка и аз се обзалагам десет срещу едно, че е цветно стъкло. — Не — каза тихо Поаро. — Някак ми се струва, че не ще да е цветно стъкло. ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА КЕЙТРИН И ПОАРО СРАВНЯВАТ БЕЛЕЖКИ — Променила сте се, госпожице — каза любезно Поаро. Той и Кейтрин седяха един срещу друг край една малка масичка в „Савоя“. — Да, намирам ви променена. — В какъв смисъл? — Трудно е да се изразят с думи тези нюанси, госпожице. — Сега съм по-стара. — Да, по-стара.
19-bg. Беше съкрушен, че няма уиски, искаше да ми направи кафе, напрягаше се да измисли какво още да стори за мен, сияеше и се смееше и във въодушевлението си се потеше буквално от всяка пора. — Не си се променил — усмихнах се аз. Той си беше все същият нелеп на вид, както си го спомнях. Нисичък, закръглен, късокрак, все още млад — не ще да е имал повече от тридесет години, — но без време оплешивял. Лицето му беше съвсем кръгло и силно румено, имаше бяла кожа, розови страни и розови устни. Сините му очи също бяха кръгли, носеше големи очила със златни рамки, а веждите над тях бяха тъй руси, че едва се забелязваха.
20-bg. Видях, че тази мисъл го заинтригува. Почти кимна. — Не — рекох. — Не ще да е било самоубийство. Това по-малко му хареса. Лицето му се наля с кръв, вените на носа му се удебелиха. Момичето захлупи с длан пистолета в скута си, сетне леко обхвана ръкохватката, палецът ѝ се плъзна много бавно към предпазителя.
21-bg. XXI Старият Мачко беше отгатнал добре, но само наполовина. На Збишко наистина една част от живота се бе изцяло свършила. При всяко напомняне беше му жал за Дануша, но и той сам си казваше, че на нея ще да ѝ е по-добре в небесния дворец, отколкото в княжеския. Той се примири вече, че я няма на тоя свят, свикна с тая мисъл и смяташе, че иначе и не би могло да бъде. Някога в Краков се бе възхищавал много на различни свети деви по черковните прозорци от стъкло в оловни рамки — разноцветни, прозрачни на слънцето, а сега си представяше също така и Дануша.
22-bg. Преди да свърши със себе си, в течение на три години Сиймор ще да е изживявал най-дълбокото задоволство, допустимо за един творец. Той беше открил най-прилягащата му стихотворна форма, която най-точно отговаряше на изискванията му за поезия изобщо и която госпожица Оувърман, ако беше жива, сигурно би възприела като удивителна, може би дори привлекателна и несъмнено интересна, при условие че би ѝ обърнала такова чрезмерно внимание, каквото обръщаше на онези стари свини Браунинг и Уърдсуърт. Много трудно е да се опише онова, което бе открил и разработил за себе си.** Няма да е зле най-напред да кажа, че Сиймор май предпочиташе пред всички други стихотворни форми класическата японска форма хайку — три реда по пет, седем и пет срички, и самият той пишеше — изстрадваше — хайку (почти винаги на английски, но понякога, колкото и да не ми се ще да го кажа, на японски, немски или италиански). Тук може да се добави още, че едно от късните стихотворения на Сиймор наподобява по същество английски превод на двойно хайку, ако такова нещо изобщо съществува, и аз няма да се глумя с това, но ми се повдига, като си представя, че някой уморен преподавател и неизтощим шегобиец от катедрата по английска литература — дай боже да не съм аз — може да си направи виц, заявявайки, че сравнени с хайку, стиховете на Сиймор са все едно двойно, вместо обикновено мартини. И фактът, че това не е вярно, едва ли ще възпре педанта, ако той реши, че класът е в подходящо настроение.
23-bg. Не разбирам защо е билтолкова небрежен, може би наистина е имал намерение да се споразумее с нея. И това ще да му е размътило главата. Разбира се, не ми се ще да мисля така за него. Казах, че ми се струва да е било точно така. — Простреляла се е право в сърцето, два пъти — каза Рандал. — А съм чувал експерти да свидетелствуват, че това е невъзможно, макар че винаги съм го смятал за възможно. И знаеш ли какво още? — Какво? — Глупаво беше от нейна страна да застрелва това ченге.
24-bg. Сякаш това е въпрос на живот и смърт. За преданите, търпеливите, херметично чистите всички важни неща на този свят — не живота и смъртта, това са по-скоро думи, а не важни неща — се разрешават прекрасно. Преди да свърши със себе си, в течение на три години Сиймор ще да е изживявал най-дълбокото задоволство, допустимо за един творец. Той беше открил най-прилягащата му стихотворна форма, която най-точно отговаряше на изискванията му за поезия изобщо и която госпожица Оувърман, ако беше жива, сигурно би възприела като удивителна, може би дори привлекателна и несъмнено интересна, при условие че би ѝ обърнала такова чрезмерно внимание, каквото обръщаше на онези стари свини Браунинг и Уърдсуърт. Много трудно е да се опише онова, което бе открил и разработил за себе си.** Няма да е зле най-напред да кажа, че Сиймор май предпочиташе пред всички други стихотворни форми класическата японска форма хайку — три реда по пет, седем и пет срички, и самият той пишеше — изстрадваше — хайку (почти винаги на английски, но понякога, колкото и да не ми се ще да го кажа, на японски, немски или италиански).
25-bg. Продължих да го гледам. Когато се вбеси достатъчно, за да натисне звънеца, рекох: — И двамата правим една и съща грешка. Вие си мислите, че съм дребен частен детектив, който си придава важност, предявява обвинение сръщу полицейски служител, което дори да е вярно, служителят ще да е взел мерки да не може да се докаже. Съвсем не. Не идвам да се жалвам.
26-bg. Но другите рицари почнаха да възразяват. Нямат кръстоносците страх от бога и мислят само за свое добро, но все пак не биха отишли да помагат на неверниците срещу един християнски народ. Пък и Тимур воюва някъде си далече в Азия, а татарският вожд Едига е загубил в боя толкова много хора, та ще да се е изплашил от собствената си победа… Княз Витолд е предвидлив и навярно е добре укрепил замъците, а освен това литовците често са побеждавали татарите, при все че сега не им провървя. — Не с татарите, а с немците ще се бием ние на смърт и живот — рече Зиндрам от Машковице — и ако не ги затрием, от тях ще ни дойде гибелта. После се обърна към Збишко: — И най-напред ще загине Мазовия. Ще намериш там винаги работа — бъди спокоен! — Ех!
27-bg. Лу посегна когато не трябваше, и едрият стреля. Само веднъж. Пистолетът просто изпука, не много високо, обаче Лу падна на пода и повече не помръдна. — Това ще да са същите, които ми погодиха гаднярски номер. Още не съм ти разказал — обадих се аз. Тя като че ли пак не чу.
28-bg. Изгледа ме остро и пое към вратата. — Забрави нещо — рекох аз. Спря и се извърна: — Какво? — огледа тя цялата повърхност на бюрото. Върна се до бюрото и се наведе сериозно. — Защо им е да убиват човека, който е очистил Мариот, ако не си падат по убийствата? — Защото той ще да е от тези, дето от време на време ги прибират и там пропяват… като им вземат опиума. Искам да кажа, че не биха убили клиента си. — Откъде си сигурен, че убиецът е взимал опиум? — Не съм. Просто ей така го казах.
29-bg. Защото в този час нюйоркските градски момчета не са по-различни от момчетата в Охайо, които, прибирайки в обора последната крава, дочуват далечната свирка на влака. В този вълшебен четвърт час, ако губиш топчета, значи губиш топчета, нищо повече. Струва ми се, че и Айра беше обаян от този час и ако е така, той ще да е печелил топчета и нищо повече. В този покой и в пълна хармония с него долетя гласът на Сиймор, който ме викаше. Той ми подейства като приятна изненада — я, във всемира имало и трети човек! — и към това усещане се добави съзнанието, че този трети е не друг, а Сиймор.
30-bg. Началникът ги поразведе между яките стени, укрепени тук-таме с по-малки и по-големи кули. Зиндрам от Машковице се вглеждаше внимателно във всичко, а водачът, дори и без да го питат, охотно показваше различните постройки, като че му се искаше гостите да видят всичко най-подробно. — Тази грамадна сграда, която виждате пред себе си отляво — каза той, — са нашите конюшни. Бедни монаси сме, но хората разправят, че другаде и рицарите не живеят така, както у нас конете. — Не ви одумват хората за бедността ви — отвърна Повала, — но тук ще да има и нещо друго освен конюшни, защото сградата е извънредно висока, а конете надали качвате по стълби. — Над конюшнята, която е долу и в която се побират четиристотин коня — каза началникът на замъка, — са хамбарите, а в тях има храна най-малко за десет години. Тук работата никога няма да стигне до обсада, но и да се случи, с глад не могат ни превзе. После той зави надясно и пак по мост между кулата „Свети Лаврентий“ и Броневата кула ги изведе на друг, вече обширен двор, който се намираше точно в средата на Подзамъка.
31-bg. Кракът на Филис Мей благополучно зарастваше и тя вече се готвеше отново да тръгне на работа, Ева Фланегън си дойде от Сейнт Луис щастлива, че е отново у дома. В Сейнт Луис било задушно и съвсем не тъй хубаво, както дотогава се рисуваше в спомените ѝ. По него време, когато там е било тъй хубаво, тя ще да е била и по-млада. Новината, или по скоро мисълта за празненството в чест на Док не се разнесе веднага. Тя не разцъфна като цвят.
32-bg. А понеже и той самият беше по природа почтен и рицар по душа, не само че не се възгордя и не се наду при вида на тия сладки сълзи, но стана стеснителен и почна да проявява по-голямо внимание към нея. Напусна го предишната безгрижност при разговор и при все че на вечерята пак осмиваше малко страхливостта на девойката, правеше това по-иначе, а също ѝ услужваше така, както рицарски оръженосец е длъжен да услужва на една шляхтянка. Старият Мачко, загрижен за утрешното заминаване и за по-нататъшното пътуване, все пак забеляза това, но го похвали заради добрите обноски, на които според него Хлава ще да се е научил , когато е бил със Збишко при мазовецкия двор. После се обърна към Ягенка и добави: — Ех, Збишко!… Той и пред краля знае как да се държи! Но след тези услуги на вечерята, когато трябваше да се разотидат за спане, Хлава целуна ръката на Ягенка, вдигна до устните си и ръката на Ануля и каза: — Вие не само не се бойте за мене, но и когато сме заедно, от нищо не се страхувайте, защото аз никому не ще ви дам.
33-bg. Но когато стигнах края на пътечката между двете легла, забелязах на прозоречния перваз платнена пътническа чанта. Отначало помислих, че това е моята чанта, пристигнала по някакво чудо сама от гара „Пенсилвания“ до апартамента. После реших, че чантата ще да е на Бу Бу. Пристъпих до нея. Ципът беше отворен и щом хвърлих поглед върху нещата, които бяха най-отгоре, разбрах кой е нейният истински собственик. При по-внимателно вглеждане забелязах върху двете изгладени военни ризи нещо, в което придворната по никакъв начин не би трябвало да надзърне.
- Джойс, Джеймс. Портрет на художника като млад. Първо издание: 1915. Превод: Николай Попов, 1981.
- Йовков, Йордан. Божура Първо издание 1927.
- Караславов, Георги. Танго. Първо издание 1946, тук по изданието от 1956.
- Кристи, Агата. Мистерията в „Синия експрес“. Първо издание: 1928. Превод на български: Веселин Кантарджиев, 1992.
- Кристи, Агата. Загадката на Енд Хаус. Първо издание: 1932. Превод на български: Сидер Флорин.
- Лондон, Джек. Първо издание: 1908. Превод: Сидер Флорин, 1970.
- Моъм, Съмърсет. Луна и грош. Първо издание: 1919. Превод: Каталина Събева, 1986.
- Пелин, Елин. Пролетна измама. Първо издание: 1906.
- Селинджър, Дж. Д. Девет разказа. Семейство Глас. Оригинал: 1948. Превод на български: Тодор Вълчев и Иванка Савова, 1985.
- Сенкевич, Хенри. Кръстоносци. Първо издание: 1900. Превод на български: Екатерина Златоустова, 1982.
- Стайнбек, Джон. Улица Консервна. Първо издание: 1945. Превод на български: Кръстан Дянков, 2003.
- Чандлър, Реймънд. Сбогом, моя красавице. Първо издание: 1940. Превод на български: Георги Даскалов, 1981.
- Чандлър, Реймънд. Неприятностите за моя бизнес. Първо издание: 1939.
- Чандлър, Реймънд. Свидетел в съда. Първо издание: 1934.